Показвания миналата седмица

Последователи

събота, август 29, 2009

навред

Да умирам от любов изобщо не е
Ще разбера кой какъв е, за да мога
Неспособен съм да скоча дето
Тогава я изтъкавам от въздух, а тя ме
Безпогрешно напипвам единствения начин и
Не искам много, само оня първи
Дъвча маниока, за да й
А после си отстъпвам мястото, но тя още
Потапям се и чакам да
Тогава тя ме събужда сякаш
Сънят, този прашен дъжд отново
Мъглите, които не можаха да ни
После се склопиха едни очи и изведнъж
Пътуването ме отведе над моите
Но да разчитам на подарък, е все едно някой
Най-доволно се отпуснах, чак
Погалих я, а тя ми каза: чакай да те
Хващам се за дръжката, но после
Слага ми го полека, захвърлено посред
Където капки падат по гръб, докато навред
Нощем ни нямаше, а тя можеше все
Стихотворението е едно и също, обаче
Вечерните локви се потят, а от
Но кой пие чай посред
Или да кажа, че по здрач
Тогава всички се разприказват и става
От тогава не съм я питал, но разбрах
Пеенето на петли е като другото, ала те
Точно като ръцете, които мърморещи
При това не един път, въпреки
Докрая ще те обичам, та ние само

тя

тя беше толкова красива
изящна - като арката Дефанс
като печална Каста Дива
като надежда
дадена в аванс

по-скоро кръгла бе
отколкото квадратна
движенията й -
някак си внезапни
и всичко правеше
обратно
но пръстите й бяха
деликатни
очите й -
танцуващо зелени
косите -
цяла я обличат
а устните - опитомени

обичаше да коленичи

езикът й бе
облак влажен
тилът й - мъхест дим

ръцете -
сякаш искат да ти кажат

а ароматът й - неуловим
гърдите й -
два слънчогледа
а пеперудата й -
хищна глътка
и косъмчета -
като съседи
а веждите й -
изпотени хрътки
бедрата -
щедри обещания
коремът й -
Йерусалим
а зъбите й -
северно сияние

носът й - древен Рим

тя беше толкова красива
уплашена
и бяла
като лен
съзнанието ми още я попива

но тя е влюбена
в Шон Пен

петък, август 28, 2009

no mystery

ухаеше бавно
всяко нейно движение бе обяснение
а всеки поглед – победил гладиатор
очакващ овации
мислите й бяха пияни пеперуди
с тях отлиташе и последното благоразумие
fuck off Декарт
думите растяха между нас
като тръстики
и ние дълго ги четкахме
преди да ги облечем
и легнем с тях
в постелята на прекършения следобед
в която на топло се бе свил
един спомен
превърнал се в речник на лица и дни
той изсипваше от шепата на езика си
полепналия по него дим
загръщаше с него болката във фа-диез
прииждаща от педантичното пиано
а от капандурата
пърхаше един лош стих
вътре в тях заваля
а тя му прошепна:
розата е роза е роза е роза

в шепата на езика си
съхраняваше прекършения следобед
недопит и с оръфани краища
на него се качваха
отправили се пътници
които не можеха да бъдат тук
само тя ухаеше бавно
и вървеше в обратна посока
като пияна пеперуда
с полепнал по лицето дим
а очите й бяха речници на лица и думи
които поникваха като тръстики
вместо мигли
там се задържаше болката във фа-диез
тя я връщаше на педантичното пиано
хлопвайки капака му
и обезлюдявайки улиците
го канеше отново в себе си
за да
обезкосми смисъла на съществуването си
fuck off Декарт
защото розата е роза е роза е роза

ъгълът стоеше сам
с кръстосани боси улици
докато се появи тя
с русите си треви
в този момент мисленето
не беше съществуването ми
fuck off Декарт
с пръсти намирах мястото по тях
на които да татуирам музика
изтривайки тъгата във фа-диез
натрапена им от педантично пиано
в шепите на езиците ни
се пресяваха думи
които от дълго време стояха там
обезкосмявахме ги
преди да ги облечем
в прекършения следобед
в който само
розата е роза е роза е роза

тайният живот на думите




Те се раждат като нас
със свои лица и мирис
излизат от вратата
през която никога не
са влизали
обитават времето
надничат от своя мрак

към неговия
с най-добри намерения
очертават контурите
на безсънието
изпълват средата
на нулите
докато стигнат дъното
на фунията
където се превръщат
в старици
куци сърца
разкрити тайни. 



Понякога се скриват зад ъгъла
тогава онемяваме
или напускат кръстовищата
и поемат по който и да е било друг път
обявявайки го за единствен
подхлъзват интуицията
с някой напет глагол
а после се смеят
с нечии гласове
друг път целуват
вместо нас
за влажен език използват
френско "R"
а върху зърната на гърдите
подскачат на срички.



Случва се да извадят
от джоба на живота си
бяло знаме
развявайки локалния уют
или да се извикват
за да се почувстваме достойни
един за друг
изтискват сок от гробището
превръщайки го в спомени
отразяват се в металните дръжки
на врати
или в лъскавите копчета
след това потъват в пясъците
на своя Синай
като внимават да не оставят
увисали конци. 



Е, понякога.
Но съвсем малко.





сряда, август 26, 2009

вивалди

Не беше утро.
Огледалата драскаха с очите си
за да извадят часовете от съня
а те минутите си вдишваха
нвабъбваха
като че ей сега...

Не беше ден.
Чадърите
от някого отворени
превръщаха се в куполи на катедрали
а пясъкът притулено говореше
на слънцето
преди да го запали.

Не беше вечер.
Вятърът се беше хванал
в мрежите
попивайки във камъните сетни
вълните с ласки ги обливаха
а после се отдръпваха кокетно.

Не беше нощ.
Цигулки онемели
отрониха дъжда
от всичките годишни времена
а между тях сезоните се сменяха
като трева
като трева
като трева...

JACKUES BREL на Маркизите



те говорят за смъртта
както ти говориш за плод
те гледат морето
както ти гледаш кладенец
жените са похотливи
под боязливото слънце
ако не е зима
това не е лято
дъждът се сипе на зърна
и кънти
няколко стари бели коне
тананикащи Гоген
няма бриз
и времето е спряло
от тъмнината извират точки тишина
ставащи огромни от луната
морето се разкъсва
разцепено
от скали с безумни имена
по-нататък кучета
песни на разкаянието
и няколко стъпки
няколко стъпки танц
нощта е победена
а ветровете - разбити
сърцето е пътешественик
а бъдещето - случайност
животът е поредица редки мигове
и повече интервали
изпълнени с техните сенки
на Маркизите

вторник, август 25, 2009

33

между етажите летеше една нота
от нейното вътре се чуваха:
женски бедра потопени в страх
полуголи човешки очертания
лодка която се спускаше по река
вкус на хляб
сянка на кон

2
остави рибите да отхапват от дланите му
докато опитваше да напипа мост
а изгладената риза
остана непотребна

3
какъв любовник беше
щом като не смееше
да се мушне във водопада
от който да й донесе
една червена рибка

4
през стъклените топчета
големите прозрачности го гледаха
като препълнени с пикоч мехури

5
придърпа облака
като завивка
отказа на севера вечеря
и се укри в походката на други небеса
до следващия делник

6
скъта носната кърпа
в областта на срама
където един четвъртък пееше

7
прочете указанията
за навиване на часовник
и го заключи в чекмеджето –
времето му беше подарено късно

8
пренареди посоките на света
прибави изминалата седмица
и се здрависа с тях
като с пет пръста

9
стълбата беше красива
всяко стъпало притежаваше индивидуалност
но тя не водеше нито нагоре
нито към врата

10
тромпетът изцеди последен звук
и се отдаде на безредието
където той и толкова други
са мъртви

11
щом от името й
е останало само сянка
а от гърдите й – надписът върху блузата
как да твърди
че я има

12
медът се стичаше
където не му бе мястото
а пеенето на петлите носеше
радост

13
продаваше звуци и букви
въздишки и хрумвания
а веднъж пробута и една поука

14
падаше и ставаше
понеже не искаше да заобиколя

15
мина време
докато разбра
че всяко кълбо е куб

16
задоволяваше се да върви
до края на неподвижното
а там го чакаше
червенокоса нетърпимост

17
когато сутрин си миеше лицето
го милваше по устните
лижеше му носа
и бе сигурен
че му прави добро

18
пространството около него
бе изпълнено със спирки
и празни стаи
в които танцуваха
загърбено
танго

19
Макс Жакоб е прав:
пилетата – готвени

20
в околностите на късите му мисли
растяха буйни треви
като пръстите на Телониъс Мънк

21
изпилените улици
остро го пронизваха
а от дупките изтичаше
въображението му

22
устните на съня
го целуваха по лицето
и го гризяха
до корените на небето

23
казваше: избягвам да присъствам
до края на написаното
поради което предварително го свършвам

24
розите завираха бодли в кръвта му
а той я запушваше
с люспи от пъстърви

25
дори изгубването и връщането
на вродената му склонност
не можа да изтръгне името му

26
виждаше лепкаво
а очите му бяха меки
като топли хлебчета

27
не стоеше ли вече достатъчно
на другия бряг

28
при последната му разходка из Париж
разбра
че жълтата раса преобладава

29
облечената му сянка
се изхлузи от гърба
а той тихомълком я вдиша

30
ципът започваше от пъпа й
разделяше гърдите
и се качваше
чак докато се изгуби
в един тъмен водоскок

31
каквото обичаше
обичаше го сам

32
опази се от ненаситността на
сетивата си
бе способен да се възторгва
и въпреки че бе несръчен
си остана най-огромния кроноп

33
къде ли отиваха:
празните кутии от кафе
изрязаните нокти
старите календари
миглите, които падат

понякога



понякога
но само следобяд
спохождат ме самоубитите блондинки но утрините там са тихи и звук се чува от недовършените
свирки
препълнени със семе и неизпита плът
къде ли свършва този път

повнякога
но само във четвъртък
далече от Париж от Сан Франциско по-далече мухите старите приятелки накацват ме на мястото
което си натъртих

кое е то ще ме попитате
сърцето е
но то понякога отсъства люлеещо се в стол бамбуков цевта опряна е в главата и само
пръстите ми
свити те
погалват в тъмното косите ти

обичам те
дори понякога обичам те изцяло
и светвам крушка електрическа която прави всичко
бяло
бяло

понеделник, август 24, 2009

JULIO CRTAZAR възрастта на любовта



Ако лъвовете бяха червени,
ако в средата на гръдния им кош се виждаше биещо сърце от ахат,
щеше да е малко като това, което между ръцете ми
се ражда от твоя необуздан кошмар,
от твоята луна, напоена със слюнка и минало.
Не е красива любовта, преди е.

превод: Алекс Сандев

събота, август 22, 2009

не плачи за мен, Аржентина

трудно е да си парче от
слънцето
затруднен си от огряването само на пъпа
или тази част от бедрото
близка до коляното
а по-нагоре се бутат тия
с големите късове
като че ли обувките им винаги са
завързани правилно
нямат лекета по ризите
не заекват
и изреждат имена
между които твоето го няма


да минаваш отстрани
заобикаляйки читавия произход
на изкъпаните
от тях не стърчат конци
поне една лоша дума даже
не виси от джобовете им
празни
за да бъдат акуратни


безполезно е да споменаваш мълчанието
на изпушената цигара
чийто десетминутен живот за теб е кратак
но за нея така ли е
дали знае някой колко години траят десетте минути
на цигара kent с откъснат филтър
дали димът не е най-хубавото стихотворение
отлетяло кой знае къде
при някое настъпено цвете
или в края на едно препускане
потно и възторжено
с вик накрая


върху ретината на мухата
десет хиляди пъти захар –това също е
стихотворение
но Кокто отдавна е забравен
дори любовника му Маре едва ли помнят
те са изпушени цигари
от фасовете им не можеш да смръкнеш
дори веднъж
да си припомниш е нужно въображение
както когато измисляш

дали спомените са съществували
въобще
това не е въпрос
а също спомен


да разтягаш нагона си
като акордеон запълнен с въздуха
на една селска къща
а рестото на времето да пуснеш
в процепите между клавишите
които висят като езици на уморени кучета
или се веят безшумно в чест
на нечия победа

от настъпените локви на оголените нощи
плискат диезите на островърхите гърди


да направиш място
на две от годишните времена
които си пренебрегвал с години
с намерение да си изясниш
защо си постъпвал така
а после да забравиш
както толкова други неща

когато потърсиш в джоба си
дребни монети
а намираш събираните през лятото
паднали мигли


да отсъстваш съвършено
като пропуснат такт при Завинул
но винаги да бъдеш там
като шумът зад кулисите
който зрителите не чуват
но актьорите усещат
дори и да не го чуват
защото знаят че е там
никога реален
но винаги истински

диалог пред ютията с гвоздеи на Дада:
всъщност не се различава много от тази
която имам – с тая ще се убодеш
а с моята ще се опариш


някои
преди да умрат
отекват по уличните ъгли
последното им нагло присъствие
после си купуват сладолед
и така си отиват
ближейки
сред песни
пърхания и евтина врява


да извираш натъкмено
от всяко разхвърляно легло
все едно си първия
пощенската кутия да плаче
от пустотата си
а единстветото писмо
което лежи под зъвзглавницата
е изтърканото вале спатия
което винаги излиза до дамата купа
докато аржентинецът те чака
седнал върху хоризонта
и хвърля по теб излишъците си


непоносимо
но необходимо да въвведеш ред
в миналото си
после да му тръшнеш вратата и приковеш
с гвоздеи върху нечия вселена
тревата
която някои косят
други пушат
а трети просто показват като определят
зеленото
като че ли няма други цветове
синьото например
което разделя детството от първия допир
на устните
и Али Баба завинаги остава в пещерата


да имаш точна цел
към върха на някой хълм
носещ името на Леополдо Новоа
или Венера – без значение
стига билото му да е обръснато
никога да не пресъхва
и от време на време да издава
стонове
които чуваш само ти
когато го замеряш със събираната дълго време
памет
вече брадясала
но още с пулс


да разбереш
стигайки до цифрата три на циферблата
че прозираш
откъдето и да те погледнат
че думита са само стъклени топчета
а не камеи с вкаменени в тях сърца
че душата ти е празен аквариум
от който някой отдавна е взел
златната рибка
че под капака на пианото няма клавиши
а само няколко сгъваеми целувки

и вече няма нужда да повтаряш:
не плачи за мен
Аржентина

когато да кажеш
обичам те
е най-лесното от всички неща