думи за смет

G.

2012-01-08T14:45:00.001+02:00

преди да се шмугнеш в кръвта ми
снегът съхнеше
другите присъствия се лющеха на прах
който покриваше буквите

и нито дума

преди пеперудите
костеливи комини подпираха поривите
вратите бяха заключени
и само един троянски кон ми доставяше
от време на време малко юг

за да не объркам съвсем посоките

преди дните без следи от пожар
облаците се блъскаха един в друг
всички ме сочеха с пръст
а за стоях със затворени очи

за да не ме видят

преди корабите да влязат през прозореца
вълните шумяха като прелистени
а после ги пращаха в магазин за втора употреба
от там ги взех
подредих им пяната по лавиците
до празното място
оставено между единствения остров
и часовника натъпкан с годините

през които няма да бъдеш с мен

после шумът на улиците се върна
започнах отново да си купувам чудеса
а ти ми кимаше с език
окуражително
целувките ти отскачаха по най-неочаквани места
очите звъняха
като неделна камбанария
но птиците не отлитаха

не отлитаха

и още – накъса сянката ми на ивици
подреди буквите на името ми на обратно
скрих новата дума в склада на сърцето
за да ме изговори

когато и последната събота изчезне

извън картината

2011-05-24T08:02:00.002+03:00

махаше ми с ръка
сякаш съм влак, който минава
и аз – единственият евреин в него
когото всички гледаха
за да разберат как съм направен

косата ми падаше, но не от липса на чувства
а само като материална загуба
лицата на другите бяха ме напуснали
и нямаше нищо по лесно за правене
от това да я обичам
оглеждах другите
за да разбера, че е вярно

не беше нужно да има причина, за да ме е страх
но я помолих: „помогни ми да вляза”
без да предупредя , че ще остана там
надявах се да не преча, когато влизат и други
щях да разговарям с тях - лепкави поети
на които твърде рано им бяха казали, че са такива
за да им трябва да четат след това
понякога им опонирах
ей така, за да й припомня
но ги оставях да ме побеждават на канадска борба

бях си взел последните десет години
за да съм готов, когато ме повикат там
сърцето ми тупкаше насърчително
това не можеше да се види другаде, дори и да съществува
знаех – остатъкът от живота ми можеше и да не свърши
защото художникът ми бе казал:
картината не се завършва, тя се напуска

ютвинга

2010-09-05T14:15:00.006+03:00

скривам се в убежището на врангуните
а те се кълчат неприлично
помагайки ми да ме забележат
стоя в кожата си все така кръвопуснат
не съм като някои
които не се чувстват добре там
защото са попаднали в чужда

ей тия ме гледат
с очи
в които няма никой
а твоите ме сграбч
ват за яката
докато аз сверягсвам

изоставям
всякаква
предпазливост
и излизам
навън
окуражително

не мога да се престру
вам повече
с необходимото убеждение
грохвам с всичките си хронтули
но се старая нищо да не разбирам
в неразбирането винаги е стаена
някоя благоприятна възможност
нищо че съм гномид
който иска да бъде акордеонист

а после се включвам
в мрежата
за да се почувствам обичан
купувам си двойно легло
с изглед към бъдещето
и потъвам в ютвингата си

тогава идва миг надежда
за един акордеонист
който е все още гномид
а това никак не е малко

как думите засищат

2010-06-03T16:36:00.007+03:00

любовта ни слиза по стълбите
прескачайки по няколко стъпала
след нея изпуснатите думи тракат
като търкулнати монети
прегръдките се превръщат в акробати
които вървят по жиците
и една по една изчезват в отворените прозорци

седмицата остана без събота и неделя
понеделник е с чайки в ушите
вторник - гълъб свирещ на флейта
срядата пак е по средата
четвъртък търси бог като куче
загубило стопанина си
а в петък отново взимат Исус
без останалите евреи

ти отново намираш начин да бъдеш красива
очите ти висят по дърветата вместо листа
а нарязаните ни целувки се кипрят във витрината
на сладкарница
с името на един от изчезналите дни

тръгваме към места
които трябва да бъдат наглеждани
посред стаята ни чака кораб
Ной още се пече във фурната
а в трюма му вече са наредени
неосъществените ни пътувания
няколко частици Кортасар
и любовта
която ни се обажда вечер по телефона

подвързваме стиховете с кожите си
затваряме оня остров в клетка
завързваме разбитите стаи на снопове
опъваме езиците си на платна
пълним ръцете с пожари
и напред
където е навред
само не тук
само без събота и неделя
от тях остана една скъсана страница
на която пише:
"обичам те по вежда
по коса"

обувки до вратата

2010-05-18T15:18:00.002+03:00

на мястото на есента когато
остане къшей хляб изсъхнал
часовник рони закъсняло
трохи от кашлящи минути

когато цялата любов способна
се вмести в склада на сърцето
ръце от папрат закодира
преди надеждно да укрие

тогава нека тръните да галят
разсипаните думи да мълчат
обувки подредени до вратата
да се целуват за последен път

обичам те, това ми стига..

2010-05-05T17:53:00.004+03:00

Когато вече се усетих,
се беше трайно настанила.
Със къщата си. С всичките си рокли.
С увиснали стихотворения в очите.

Ръцете ти нагоре вперени
към неиздоената луна,
докато мойто остаряване
едва дочаква всяко съмване.

От твоите лунички присвоявам.
Изгарям всички календари,
а дрехите ми остарели
превръщам в нощни пеперуди.

Зелено ли е,
синьо ли..
На хмел мирише
и на риган.
Започнал с изречение,
завършвам с точка.
Обичам те, това ми стига..

лабрадор

2010-03-23T20:02:00.005+02:00

възседнал гърба на думите
препуснах по улицата
на която щях да умра
етажите падаха наоколо
с отрязани криле
ключалките на вратите стреляха по мен

корабите постояха в стаята
после поеха по наскърбения път
за да се подредят по лавиците
на които вече лежаха парчетата
на моята смърт

мързеливите ти пръсти ме наказваха по слабините
разменяха местата на световете ми
на ушите ти висяха по две череши
които гъделичкаха
и се смееха червено
докато губех сянката си
заедно с нарязаните целувки

вече знаех – в следващия живот ще бъда
лабрадор
ще те водя по улиците на Париж
докато Сена капе в колбата на Хулио
а наоколо – само шум на църкви
и гълъби с флейти в човките
ще разтривам любовта ти всяка вечер
а през нощта ще изгарям възрастта
в камината
заедно с нацепените спомени
и дните
в които бях твой
и с наострено сърце

еврейски сатен

2010-02-02T11:22:00.007+02:00

когато обели еврейския сатен от лицето ми
и синьото полепна по него като легнала жена
откъснах очите си
посред бял ден
и ги оставих да клечат на завет
опънах хоризонта
докато се пръсне
и морето го погълне
на малки хапки
ослепях
заедно с капката
която изсъска върху сърцето ми
и се изпари

поставям го изсушено
между страниците ти

кси у

2010-01-04T07:42:00.008+02:00

Така си тиха.
Дочувам само времето,
наместило се помежду ни.
Разпорваме го на ивици
и тръгваме по бръчките му,
все нататък.
И нищо не е толкова синьо.
Минутите ни са опънати коси,
за сплитане,
а дните – стволовете на дървета.
Остават само сенки недовършени,
на други, тях дори не помним.

Сега се имаме,
не е възможно още да поемем,
прилепваме си дланите,
като врати,
превръщаме луната в дупка,
звездите – във трохи от хляб.

Това съм аз – все още корен.
Това си ти – последната ми крачка.
И синя, като нищо друго.

катрин

2009-10-18T09:43:00.011+03:00

Ухаеше на хмел
и късни рози,
на ръж,
на дъжд
валящ на плитки.
С едва напъпила гора по слабините.
С разлистени ръце. Очите.
Да, очите.
Във тях се спотаяваше.
Красива.
С коса от папрат.
Устните - реки,
прислушани в околните потоци.
Това тя ли бе. Наверно не,
по-скоро полъх син.
Катрин,
шептяща напористо,
а думите подпухнали
въздишки. До тях се свличаха
целувки,
напъхани във опустели дрехи.
Със пръстите стъписани,
посегнали към тъмната страна,
напипваше и кръв,
и сол. Бях там.
Бях гол
от чувства полудели.
Обичан.
Запокитен,
но кой за това ли
ще ме пита.
Катрин - издайнически бяла,
набъбнала от похот
и нега,
като порой валяща,
отесняла,
за мястото си
в любовта.
Превърната във залез топъл,
в чиния супа,
хляб отчупен.
Попиваща във нечия хралупа,
затваряйки душата си
със цип.
Катрин
печално закъсняла
да бъде в плен
в обител друга. Сега излегната
в матрак небесен,
посипана със червеникав стон,
увиснала на тънка нишка,
тиха,
наситена със жълт неон.
Отхапваше тя пътя ми
със едри крачки,
преглъщаше живота ми
със всичките му бръчки,
затрупваше ме със ръце
от вавилонски кули. И всичко беше друго,
друго.
Разкъсваше оставащото време,
годините превръщаше във ситна пот.
С води заливаше ме гъсти.
Рисуваше по кожата ми с пръсти.
Загребвах,
исках всичко да поема,
със сянката й
миналото си изтривах,
поглъщах лакомо подгизналите срички.
Изпивах ги.
Но все не се напивах.
Пристъпвах
в старите обувки,
грижливо дъното облизвах.
И стичах се. Без съпротива.
Последната си пролет там нанизвах.

глупаво, но дълго стихотворение

2009-10-10T13:23:00.014+03:00

как да започна

наверно с ъгъла

на който взимах решения

стоях там и онази вечер

когато ти профуча

през любимата ми локва

очите ти ме плиснаха

и станах целия на сини петна

тръгнах след теб

за да ти държа шлифера

ако понечиш да го облечеш

след това се опитах да те захапя

с най-привлекателната си усмивка

прошепнах и няколко съгласни

за да не изглеждам перфектен

и ти научи всичко за мен

и така

до един понеделник

когато се опитвах да глътна

докосващите ти пръсти

а ти

използвайки невниманието ми

ме обърна наопаки

погледнах в огледалото

видях

че скритият в мен старец се отдалечава

към другия тротоар

а бръчките ми падат

като листа през есен

знаех

че ще се върнат след един сезон

но дотогава

дотогава

дотогава бавните ти хълбоци

ще ме обгръщат и измитат от лицето ми

цялото благоприличие

което успявам да закрепя

как да е

ще яхам часовете

които щедро ми подаряваш

дърпайки ги за реверите

докато ги разкъсам на крясъци

и други тихи звуци

ще наостря

последния си запас от чувства

за да изкопая в гърба ти

хралупа

където да идвам

когато вече няма къде да отида

така

след време

всеки път когато кажеш на някой

„почеши ме по гърба”

ще усещаш

как облизвам кожата ти отвътре

как една друга ръка се разхожда

около сърцето ти

по слабините

спира за малко зад ушите

и изсвирва няколко ноти

по устните ти

преди отново да се върне

в хралупата си

но дотогава

дотогава

бекет

2009-09-15T17:25:00.002+03:00

все някога ще бъда до
все някой ще ми каже да
все някак ще ми го
а после ще замина за

там всичко ще започва от
и ще завършва вчера
там дога няма да е хот
какъвто е да е размера

там събота ще е четвъртък
и всяка ще изглежда като нея
там жив ще бъда
колкото и мъртъв
докато полека избледнея

ще духат топли ветрове
и супата ще е безсолна
там не съществува не
ще никнат космите ми волно

там аз ще бъде вътре
но
къде ли не е тъмно
в очакване на някакъв годо
все някога ще съмне

когато се завърна във
наоколо ще бъде много
ще се увия в пъпната си връв
и ще попитам аз
защо го

защото и да кажа на
къде ръцете си ще дена
затънали във чуждата вина
че всъщност събота е седем

защото пак ще бъде три
и утре също ще е толкова
все някога пак ще вали
как лесно думите възторгват

моцарт, когато е четвъртък

2009-09-15T06:37:00.002+03:00

гладната муха

влетя в четвъртъка ми

настани се в неговия следобед

докато се намирах още в

първата си причина

и имах само

себе си

няколко мустакати думи

и две-три относителни истини

търсех името си сред многото

но не бързах

изброяването на имена помага

когато наоколо лети гладна муха

и скубе думите ти

лакомо

избрах Свенух

както се наричах преди десет години

но всички вече бяха забравили

изтупах го

и го сложих в джоба си

при кюфтето

обитаващо го от детството ми

вече обезплътено

но солено

солено

откопчах очите си

за да пусна там Моцарт

дано да ми хареса

като го видя отвътре

а той – все така нагъл

опита да ги оцвети сини - изгоних го

отказвайки се завинаги от

реквиемите им

чувах вече стъпките на петъка

прескачащи заспалите на стълбите

кучета

и пуснах думите да копаят тунел

към срядата

търсейки равновесие

и харесващ се на останалите

център

Евое! Евое!

извикаха те

когато го откриха

и ме задърпаха натам

с орфенлунгите си

като че ли съм пропуснал всички среди

в живота ми до тук

опитах да се направя на

изумен

но лесно ли е това

когато наоколо е разумно

а мухата търси къде да кацне

докато всичко е наред

тъкмо тогава вратата се

отвори

и на прага й се появи

една изтънчена компенсация

готова да усмири всяко

недоволство

а оскубаното пиле почукваше от

фурната

защото бе настъпил часът за летене

вавилонските сестри

2009-09-14T22:31:00.002+03:00

по улиците
ничком паднали
гребяха вавилонските сестри
през пясъци воюващи
и смъкнат залез

те шепнеха
на гмурнатите мрежи
оплели болките розовобузи
в морето лъкатушнато кънтят
и само гърбав кораб
и точно същите конюшни
наместват думи непотърсени
до свъсените от мълчание камбани

наоколо ухаят конски гриви
тук-там ръми небесна пот
превръща се в снежинки разкопчани
провисват в кладенците дето спират
и хвърлен е нахалос
нежния хайвер

лице безбрежно
мургав небосклон
ръце със пръсти еднолистни
и мисли
до реката подкована
скъсени думи кожите ни избродират
със коренища на простор препуснал

разпуснатата гърбица на вечерта
прикрива неприличните желания
а после взима ни обратно
но вече изговорено е – искам те
и всички острови нанизват се
до нас
обичайки да бъдат приласкавани

докато “любов” провиква лунна папрат
а ехото дори забравило
да се наостри

JULIO CORTAZAR романс за празните срещи

2009-09-06T06:47:00.003+03:00

Не питай кой даде на тази песен
душа предопределена за страдание
и бедно сърце, което толкова те обича.*

I
Бронз от осем и половина
ни вика всяка сутрин
(между твоята къща и моята къща)
от два улука и един кратък поздрав на другари.

Толкова си красива, облечена
в шумяща бяла пяна
под онова слънце в осем,
което те обгръща и те хвали!

Неговите жълти стрели
бродират в косата ти зефира,
напомнящ ефирните
образи на светиците.

(Мисля, че ако се моля на теб,
може би, ще си спася душата...)

II
Утринните камбани
свирят музика в пътеката,
по която към своето училище отиваш,
по която отивам към моето училище.

Глупаво, глупаво
ме преследва старата идея
всеки път когато се пресичаме
в нашите противоположни пътища:
мисля за онова вчера, което завързваше
със смях две пътеки,
когато още не се срещахме
ти и аз по пътя за училище.

С една и съща камбана,
с една и съща екзистенция,
и по една и съща улица
със слънце от осем и половина...
За нас, тогава,
имаше само едно училище.

III
Госпожицата учителка
минава облечена в бяло;
в тъмната ѝ коса спи
нощта все още, парфюмирана,
и в дълбокото на нейните зеници
лежат заспали небесните тела.

Добро утро, госпожице
на забързания ход;
когато гласът Ви ми се усмихва
забравям всички птици,
когато очите Ви ми пеят
става по-светъл денят,
и се изкачвам по стълбището
все едно летейки,
и понякога давам уроци.

________
* Изпратено от Хулио Кортасар на
Нели Мабел Мартин през 1943 в Чивик

превод: Алекс Сандев

JULIO CORTAZAR други пет поеми за Крис

2009-09-05T06:10:00.003+03:00

I
Всичко, което предхожда е като първите моменти
на среща след много време:
усмивки, въпроси, забавени приспособявания.
Странно е, изглеждаш ми не толкова тъмна като преди.
Оправи ли се най-накрая твоята стара леля? Не, не ми харесва
бирата. Наистина, забравил съм.

И отдолу, товарен асансьор в сянка, изкачва се бавно; друг
е там. В косата ти започват да треперят пчелите, ръката ти
докосва моята и слага в нея сладък памук от дим. Миришеш
отново на юг.

II
На моменти имаш
лице на изгнаник,
онзи, дето търси глас в поемите ти.

Моето изгнание е по-леко,
не му липсва защита,
но когато те водя за ръка
по уличка в Париж,
така ми се иска разходката да приключи
на някой ъгъл на Монтевидео,
или на моята улица Кориентес
без никой да дойде
да иска документи.

III
Понякога мисля, че бихме могли
да помирим противоположностите,
да намерим неподвижния център на колелото,
да излезем от бинарното,
да бъдем шеметното огледало, което концентрира
в последна пресечна точка
този престорен танц, който посвещавам
на присъстващото ти отсъствие.

Спомням си Сент-Екзюпери: „Любовта
не е двама души да се гледат един друг,
а да гледат в една и съща посока“.

Но той не е подозирал, че толкова пъти
двамата гледахме очаровани една и съща жена,
и че прекрасната, щастлива дефиниция
пада на земята като сива марионетка.

IV
Мисля, че не те обичам,
че само искам невъзможността,
толкова очевидна, да те обичам
като лявата ръка,
влюбена в онази ръкавица,
която живее на дясната.

V
Плъхче, пух, кроасан,
калейдоскоп, кораб в бутилка,
мъх, камбана, диаспора,
възкресение, папрат,
това и сладкото от тиква,
бандонеонът от Троило и две или три
зони от кожа, където
рибарчето свива гнездо,

това са думите, които съдържат
твоята неумолима и недостижима дефиниция,
това са нещата, които съдържат субстанциите,
от които си направена, за да може някоя
да пие, и притежава, и гори, убедена,
че те познава цялата,
че си само Крис.
превод: Алекс Сандев

JULIO CORTAZAR пет последни поеми за Крис

2009-09-04T16:39:00.008+03:00

1.
Сега пиша птици.
Не ги виждам да идват, не ги избирам,
изведнъж са там, това са,
ято думи,
кацащи
една
по
една
по жиците на страницата,
писукащи, кълвящи, дъжд от крила
и аз – без хляб да им дам, само
ги оставям да дойдат. Може би
това е дърво,

а може би
любовта.

2.
Снощи те сънувах
жрица на Секмет, богинята с лъвска глава.
Тя – гола в порфир,
ти – лъскава гола кожа.
Какъв дар
подаваше на дивашката богинята,
която гледаше през твоя поглед
един вечен и неумолим хоризонт?
Чашата в ръцете ти съдържаше
тайното възлияние, сълзи
или менструалната ти кръв, или слюнката ти.
Във всеки случай не беше сперма
и сънят ми знаеше,
че дарът ще бъде отхвърлен
с бавно презрително ръмжене,
така, както винаги си го очаквала.

После, може би, вече не знам,
ноктите – в гърдите ти, задоволявайки те.

3.
Никога няма да разбера защо езикът ти влезе в устата ми
когато се разделяхме в твоя хотел
след приятелска обиколка на града
и прецизно напасване на дистанции.

В един момент си помислих, че ми даваш
бъдеща среща,
че отваряш ничия земя, междуцарствие,
където да достигна твоя педантичен мъх.
Обкръжена от приятелки ме целуна,
аз – изключението, чудовището,
а ти – злословещ нарушител.

Я да разберем с кого се целуваше,
с кого се разделяше.
За момент бях щастливият наместник,
който понякога намира в слюнката си
кратък вкус на орлови нокти
под южни небеса.

4.
Бих искал да съм Тирезий тази нощ
и в бавно очакване по корем
да те приема и да стена под твоите камшици
и хладните ти медузи.

Знаейки, че е часът
на повтарящата се метаморфоза,
и че като слезеш във вихъра от пяна
ще се отвориш плачейки,
сладко нанизана.

За да се върнеш после
в твоето тиранично кралство на фаланги,
в обсадата на кожата ти, мокрите ти октоподи,
докато се измъкнем заедно и достигнем прегърнати
пясъците на съня.

Но не съм Тирезий,
а съм само еднорогът,
който търси водата на твоите ръце
и намира между бърните
шепа сол.

5.
Няма да те уморявам с повече поеми.
Да кажем, че ти казах
облаци, ножици, скоби, моливи,
и все някой път
ти се засмя.

JULIO CORTAZAR пет поеми за Крис

2009-09-04T05:33:00.001+03:00

1.
Вече много по-натам от mezzo
camin di nostra vita *
съществува територия на любовта,
лабиринт повече ментален, отколкото митичен
където е възможно да бъдеш
бавно щастлив
без нишката на Ариадна бълнуващ,
без пени, нито чаршафи, нито бедра.

Всичко се сбъдва в отражението на сумрака –
косата ти, парфюмът ти, слюнката ти.
И там, от другата страна, те притежавам,
докато ти играеш с приятелката си
игрите на нощта.

2.
Всъщност, не ме интересува
че гърдите ти спят
в синята симетрия на други гърди.
И щях да ги унижа
с гъдела на моето докосване
и щеше да се разсмееш точно
когато нужно и очаквано
беше да се разплачеш.

3.
Знам добре какво печелиш
когато се изгубваш в насладата.
Защото е точно
каквото аз бих почувствал.

4.
(Вярната грешка)
да се срещнем в края на деня
по градска алея.

5.
(Бих искал да вярваш,
че това е нищожната игра
на компенсациите,
с която утешавам тази дистанция.
Продължи тогава да танцуваш
в огледалото на друго тяло
след като си се усмихнала
едва
за мен).

превод: Алекс Сандев

в ъгъла на прашната вселена

2009-09-02T10:49:00.004+03:00

увит в летящия килим
забутан в ъгъла
на прашната вселена
кривя се
като бездарен мим
въртя се
като яйце сварено

залязвам бавно
но надеждно
все същия износен лабиринт
на кой му пука
как изглеждам
навивам се в луната
като винт

изтърсвам се - покривка след вечеря
политат чувствата ми
като трохи
кълва ги скришом
до неделя
във понеделник
няма да личи

луната - еднопръстна ръкавица

2009-09-02T06:57:00.005+03:00

мъглата проснала се - сляпо намерение
разсмива немите ключалки
просветва изход
отклонение
провисва после - вехта закачалка
за ласките
от похот избледнели
за думите
оплешивели жалко
за пръстите
останали несмели
за смъртите
банално малки

по ъглите написаните маргинали
примигват ситно
с интерес
събуждат се тротоарите заспали
от струйките на препикаващ пес
разкършени походки преминават
през улици
разчекнати бедра
а крачките им криви прималяват
достигайки до глухите недра

звездите яхнали умората
пробиват на прозорците петната
изменят им историята
а щорите
подреждат ги в редици
до цветята
забучени във спукани саксии
не виждали ни вятър
ни полета
повехнали
почти със стрии
увити в прах
като галета

пришитите вечерни часове
добавят скука в чая
разбъркани от дълги гласове
и къси мигове омая
след това прихожда нощ
разбира се
и тлееща луна изтърсена
в постелята се валя
свива се
и там остава непотърсена

без цвят и мирис

2009-09-01T08:12:00.009+03:00

страхливо куче в гърлото ме стиска
откъртва срички безнадежден дим
каишката му водопадно плиска
превръща ме във бързотечен мим
с гримаси нужни и черти тъй меки
от стъпалата лее се възторг
на По от гарваните звуци леки
заселват се на улицата “Морг”
най-сетне морно наредено
е доминото с плочки от сапфир
надеждно фалосът ми заземен е
от вчера мъртъв

и безпир
заето чува се от телефона
на първи ред съм седнал доубит
открадвам кърпичка от Дездемона
признавам че съм чист семит
щастлив сред правите лопати
уж всеки ден надавам вик
какво ли наготово там се клати
пробутвайки ми евтин трик
луните ми са пълни

облолики
слънцата ми – от суха мукава
звездите ми – надеждно скрити
сред пускащата кръв трева
сърцето ми е прах дъждовен
лицето – само две очи
ръцете ми са брод удобен
за преминаване

на две-на три
разпръсквам се – издухано глухарче
пропадам във просторен трап
на дъното удобно е макар че
бих искал да съм баобаб
сега без цвят съм и без мирис
поръсен с чай намазан с мед
със сняг в окото вместо ирис
и бяло е и бяло е навред

навред

2009-08-29T23:35:00.003+03:00

Да умирам от любов изобщо не е
Ще разбера кой какъв е, за да мога
Неспособен съм да скоча дето
Тогава я изтъкавам от въздух, а тя ме
Безпогрешно напипвам единствения начин и
Не искам много, само оня първи
Дъвча маниока, за да й
А после си отстъпвам мястото, но тя още
Потапям се и чакам да
Тогава тя ме събужда сякаш
Сънят, този прашен дъжд отново
Мъглите, които не можаха да ни
После се склопиха едни очи и изведнъж
Пътуването ме отведе над моите
Но да разчитам на подарък, е все едно някой
Най-доволно се отпуснах, чак
Погалих я, а тя ми каза: чакай да те
Хващам се за дръжката, но после
Слага ми го полека, захвърлено посред
Където капки падат по гръб, докато навред
Нощем ни нямаше, а тя можеше все
Стихотворението е едно и също, обаче
Вечерните локви се потят, а от
Но кой пие чай посред
Или да кажа, че по здрач
Тогава всички се разприказват и става
От тогава не съм я питал, но разбрах
Пеенето на петли е като другото, ала те
Точно като ръцете, които мърморещи
При това не един път, въпреки
Докрая ще те обичам, та ние само

тя

2009-08-29T20:12:00.002+03:00

тя беше толкова красива
изящна - като арката Дефанс
като печална Каста Дива
като надежда
дадена в аванс

по-скоро кръгла бе
отколкото квадратна
движенията й -
някак си внезапни
и всичко правеше
обратно
но пръстите й бяха
деликатни
очите й -
танцуващо зелени
косите -
цяла я обличат
а устните - опитомени

обичаше да коленичи

езикът й бе
облак влажен
тилът й - мъхест дим

ръцете -
сякаш искат да ти кажат

а ароматът й - неуловим
гърдите й -
два слънчогледа
а пеперудата й -
хищна глътка
и косъмчета -
като съседи
а веждите й -
изпотени хрътки
бедрата -
щедри обещания
коремът й -
Йерусалим
а зъбите й -
северно сияние

носът й - древен Рим

тя беше толкова красива
уплашена
и бяла
като лен
съзнанието ми още я попива

но тя е влюбена
в Шон Пен

сулма

2009-08-29T08:13:00.002+03:00

помниш ли
когато на онова изречение
му порасна брада
и ние го обръснахме
тогава
видяхме че думите
бяха само по ризи
а от очите им капеха
ударения
удряха ни по устните
а ние ги закачахме за целувките ни
с кламери

помниш ли
когато един кичур от косата ти
се заплете в понеделника
и не му даваше да си отиде
а ние само това и чакахме
вкопчени в потта на
негата ни
която никъде не
попиваше
и това ни харесваше

тогава
татуирах на рамото ти
един късометражен филм

анабел

2009-08-29T07:11:00.001+03:00

избрах си Анабел
само тя все още нямаше
име
макар че нощем драскаше с ноктите по чаршафите
думите
които всеки от нас иска да чуе
навираше ги направо
в очите ми
а аз се чудех как
да се отърва от тях
Анабел
която винаги ме чакаше
като клопка
въпреки че я препрочитах
всяка нощ
докато се вкопчвах в целувките й
а тя шмугваше езика си
право в сърцето ми
Анабел
връхлиташе ме
изречение след изречение
разказваше до край живота ми
а все още бях жив
струва ми се
защото мирисът от топла супа
ме лъхваше
съвсем истински - полъх
от минаваща сиамска котка
Анабел
която свивах на цигара
докато четях ръбовете
тези клишета на всеки панталон
а те ме убиваха
и оставяха белези по гърба
дланите
пръстите
които пусках като кучета
след нея
сякаш наистина я имаше
Анабел

no mystery

2009-08-28T21:58:00.008+03:00

ухаеше бавно
всяко нейно движение бе обяснение
а всеки поглед – победил гладиатор
очакващ овации
мислите й бяха пияни пеперуди
с тях отлиташе и последното благоразумие
fuck off Декарт
думите растяха между нас
като тръстики
и ние дълго ги четкахме
преди да ги облечем
и легнем с тях
в постелята на прекършения следобед
в която на топло се бе свил
един спомен
превърнал се в речник на лица и дни
той изсипваше от шепата на езика си
полепналия по него дим
загръщаше с него болката във фа-диез
прииждаща от педантичното пиано
а от капандурата
пърхаше един лош стих
вътре в тях заваля
а тя му прошепна:
розата е роза е роза е роза

в шепата на езика си
съхраняваше прекършения следобед
недопит и с оръфани краища
на него се качваха
отправили се пътници
които не можеха да бъдат тук
само тя ухаеше бавно
и вървеше в обратна посока
като пияна пеперуда
с полепнал по лицето дим
а очите й бяха речници на лица и думи
които поникваха като тръстики
вместо мигли
там се задържаше болката във фа-диез
тя я връщаше на педантичното пиано
хлопвайки капака му
и обезлюдявайки улиците
го канеше отново в себе си
за да
обезкосми смисъла на съществуването си
fuck off Декарт
защото розата е роза е роза е роза

ъгълът стоеше сам
с кръстосани боси улици
докато се появи тя
с русите си треви
в този момент мисленето
не беше съществуването ми
fuck off Декарт
с пръсти намирах мястото по тях
на които да татуирам музика
изтривайки тъгата във фа-диез
натрапена им от педантично пиано
в шепите на езиците ни
се пресяваха думи
които от дълго време стояха там
обезкосмявахме ги
преди да ги облечем
в прекършения следобед
в който само
розата е роза е роза е роза

тайният живот на думите

2009-08-28T11:55:00.007+03:00

Те се раждат като нас
със свои лица и мирис
излизат от вратата
през която никога не
са влизали
обитават времето
надничат от своя мрак
към неговия
с най-добри намерения
очертават контурите
на безсънието
изпълват средата
на нулите
докато стигнат дъното
на фунията
където се превръщат
в старици
куци сърца
разкрити тайни.

Понякога се скриват зад ъгъла
тогава онемяваме
или напускат кръстовищата
и поемат по който и да е било друг път
обявявайки го за единствен
подхлъзват интуицията
с някой напет глагол
а после се смеят
с нечии гласове
друг път целуват
вместо нас
за влажен език използват
френско "R"
а върху зърната на гърдите
подскачат на срички.

Случва се да извадят
от джоба на живота си
бяло знаме
развявайки локалния уют
или да се извикват
за да се почувстваме достойни
един за друг
изтискват сок от гробището
превръщайки го в спомени
отразяват се в металните дръжки
на врати
или в лъскавите копчета
след това потъват в пясъците
на своя Синай
като внимават да не оставят
увисали конци.

Е, понякога.

Но съвсем малко.

а ако бях й казал

2009-08-27T18:32:00.001+03:00

а ако бях й казал
че не боли
че думите по-важни са
от всичките ръце
посочващи
прегръщащи
или отпуснати
очите
устните
и те
а ако бях й казал
че е вечер
която няма как да се повтори
че полъхът на оня ключ
бе изхода към седмата врата
а сивите стени са коридори
отвесни улици
предизвестено “да”
а ако бях й казал:
ти разби сърцето ми
преписа го
с едни и същи букви
превърна поривите ни във старци
а любовта ни в блудкаво статукво
какво ако й кажа всичко това
че линиите са набелязани отдавна
и времето е куп ненужни вещи
че мислите са отлетели птици
и поотделно взета любовта
е винаги една
една
какво
ако й кажа това...

вивалди

2009-08-26T22:12:00.003+03:00

Не беше утро.
Огледалата драскаха с очите си
за да извадят часовете от съня
а те минутите си вдишваха
нвабъбваха
като че ей сега...

Не беше ден.
Чадърите
от някого отворени
превръщаха се в куполи на катедрали
а пясъкът притулено говореше
на слънцето
преди да го запали.

Не беше вечер.
Вятърът се беше хванал
в мрежите
попивайки във камъните сетни
вълните с ласки ги обливаха
а после се отдръпваха кокетно.

Не беше нощ.
Цигулки онемели
отрониха дъжда
от всичките годишни времена
а между тях сезоните се сменяха
като трева
като трева
като трева...

кармен

2009-08-26T16:12:00.001+03:00

Кармен
във просналия се вечерен час
постлан с талаш и мидени черупки
и още – със прозорец уморен
Кармен
стоиш зад него – непрозрачна
с муцуна триеща потоците
така привидно стичащи
се към априлския перваз
от мартенския сняг студен
Кармен
посипана със сажди по гърба
от къщите със разрушените комини
и вчерашно засапало намерение
покапало в косите
обвили тялото ти
топъл лен
Кармен
надникнала във чая
оплeшивял от глупава лъжичка
безмислено разбъркваща
какво ли
в изстиналост и похот уличен
Кармен
сега си толкова последна
с навити крачоли
оголена съвсем
и люляк разцъфтял
по раменете
това е толкова зен
Кармен
тъй мълчалива
със износени очи
и улици задънени по дланите
с треви полюшнати между бедрата
на цвят зелен
Кармен
си вече толкова ни
кога
че всички не
подписани стенания
са сякаш
прeдизвикани
от мен
но това
тъй
невъзможно е
Кармен

JACKUES BREL на Маркизите

2009-08-26T13:12:00.000+03:00

те говорят за смъртта
както ти говориш за плод
те гледат морето
както ти гледаш кладенец
жените са похотливи
под боязливото слънце
ако не е зима
това не е лято
дъждът се сипе на зърна
и кънти
няколко стари бели коне
тананикащи Гоген
няма бриз
и времето е спряло
от тъмнината извират точки тишина
ставащи огромни от луната
морето се разкъсва
разцепено
от скали с безумни имена
по-нататък кучета
песни на разкаянието
и няколко стъпки
няколко стъпки танц
нощта е победена
а ветровете - разбити
сърцето е пътешественик
а бъдещето - случайност
животът е поредица редки мигове
и повече интервали
изпълнени с техните сенки
на Маркизите

33

2009-08-25T13:38:00.000+03:00

1
между етажите летеше една нота
от нейното вътре се чуваха:
женски бедра потопени в страх
полуголи човешки очертания
лодка която се спускаше по река
вкус на хляб
сянка на кон

2
остави рибите да отхапват от дланите му
докато опитваше да напипа мост
а изгладената риза
остана непотребна

3
какъв любовник беше
щом като не смееше
да се мушне във водопада
от който да й донесе
една червена рибка

4
през стъклените топчета
големите прозрачности го гледаха
като препълнени с пикоч мехури

5
придърпа облака
като завивка
отказа на севера вечеря
и се укри в походката на други небеса
до следващия делник

6
скъта носната кърпа
в областта на срама
където един четвъртък пееше

7
прочете указанията
за навиване на часовник
и го заключи в чекмеджето –
времето му беше подарено късно

8
пренареди посоките на света
прибави изминалата седмица
и се здрависа с тях
като с пет пръста

9
стълбата беше красива
всяко стъпало притежаваше индивидуалност
но тя не водеше нито нагоре
нито към врата

10
тромпетът изцеди последен звук
и се отдаде на безредието
където той и толкова други
са мъртви

11
щом от името й
е останало само сянка
а от гърдите й – надписът върху блузата
как да твърди
че я има

12
медът се стичаше
където не му бе мястото
а пеенето на петлите носеше
радост

13
продаваше звуци и букви
въздишки и хрумвания
а веднъж пробута и една поука

14
падаше и ставаше
понеже не искаше да заобиколя

15
мина време
докато разбра
че всяко кълбо е куб

16
задоволяваше се да върви
до края на неподвижното
а там го чакаше
червенокоса нетърпимост

17
когато сутрин си миеше лицето
го милваше по устните
лижеше му носа
и бе сигурен
че му прави добро

18
пространството около него
бе изпълнено със спирки
и празни стаи
в които танцуваха
загърбено
танго

19
Макс Жакоб е прав:
пилетата – готвени

20
в околностите на късите му мисли
растяха буйни треви
като пръстите на Телониъс Мънк

21
изпилените улици
остро го пронизваха
а от дупките изтичаше
въображението му

22
устните на съня
го целуваха по лицето
и го гризяха
до корените на небето

23
казваше: избягвам да присъствам
до края на написаното
поради което предварително го свършвам

24
розите завираха бодли в кръвта му
а той я запушваше
с люспи от пъстърви

25
дори изгубването и връщането
на вродената му склонност
не можа да изтръгне името му

26
виждаше лепкаво
а очите му бяха меки
като топли хлебчета

27
не стоеше ли вече достатъчно
на другия бряг

28
при последната му разходка из Париж
разбра
че жълтата раса преобладава

29
облечената му сянка
се изхлузи от гърба
а той тихомълком я вдиша

30
ципът започваше от пъпа й
разделяше гърдите
и се качваше
чак докато се изгуби
в един тъмен водоскок

31
каквото обичаше
обичаше го сам

32
опази се от ненаситността на
сетивата си
бе способен да се възторгва
и въпреки че бе несръчен
си остана най-огромния кроноп

33
къде ли отиваха:
празните кутии от кафе
изрязаните нокти
старите календари
миглите, които падат

понякога

2009-08-25T13:34:00.002+03:00

понякога
но само следобяд
спохождат ме самоубитите блондинки но утрините там са тихи и звук се чува от недовършените
свирки
препълнени със семе и неизпита плът
къде ли свършва този път

повнякога
но само във четвъртък
далече от Париж от Сан Франциско по-далече мухите старите приятелки накацват ме на мястото
което си натъртих

кое е то ще ме попитате
сърцето е
но то понякога отсъства люлеещо се в стол бамбуков цевта опряна е в главата и само
пръстите ми
свити те
погалват в тъмното косите ти

обичам те
дори понякога обичам те изцяло
и светвам крушка електрическа която прави всичко
бяло
бяло

JULIO CRTAZAR възрастта на любовта

2009-08-24T22:16:00.000+03:00

Ако лъвовете бяха червени,
ако в средата на гръдния им кош се виждаше биещо сърце от ахат,
щеше да е малко като това, което между ръцете ми
се ражда от твоя необуздан кошмар,
от твоята луна, напоена със слюнка и минало.
Не е красива любовта, преди е.

превод: Алекс Сандев

защото нямаше обувки

2009-08-24T14:50:00.001+03:00

Този, който те бутна в дупката
на собствения ти глас
не бях аз.
По това време разкъсвах с охота
нощта,
отхапвах сладкото месо на
гърдите ти,
след това по-ниско,
до венериния хълм,
напъхвах главата си в него
и го разчепквах на срички,
които никога нямаше да се превърнат
в думи.

Този, който откри в стаята ти
дъжда
и го превърна в пясък
не бях аз.
Точно тогава решихме,
да се доверим на морето,
защото бе сляпо,
тишината се свлече
на колене,
а сенките ни избягаха,
за да не пречат.

Този, който пресушаваше
бъбривците
и ги отпращаше са смучат
изсъхналите корени
не бях аз.
В същата зима
с теб издухвахме ежедневието
от вените си
и пускахме по тях да кацат
чапли
и препускат носорози.

Този, който загърбваше въпросите ти
с дълги изречения
не бях аз.
През онзи януари аз дори нямах
име,
но вече те бях намерил
сред загубените значения
и чуждите притежания,
а любовта не си отиваше,
защото нямаше обувки.

я виж пороя на бедрата

2009-08-24T14:13:00.000+03:00

измамен изгрев не изменя
измамен здрачът е
и той
превръща се в купища от светлина
без спомен никакъв
но кой
ще влезе вътре
във агонията
преяла от любов
я виж
обгърната от всички щастия
ех вкусна е годината все още
докато някой рони я
и тя преяла влиза във дома
на всеки скачащ срам
насам-натам
се разминава с другите до дъно
я виж
ех две пък винаги се разминават
защипани
едно към кулата
а другото люлее се
но вяло
с цигулки топли круши
и облите гърди нали така
там
там ще се промуши
обезмислителят намазан
като филия
напряко и във другата посока
преяжда с тях
и то
едно наопаки
две налице
това е казано
защо
защо
я виж
как мъртво е нали
докато поляга криво-ляво
надясно пусто е
я виж
в морето дупка
в нея люшка се море
неуталожено
и чувства се добре
ех дребното телце споено
без белег право във очите
небе потрепва като звук
и пепелнопокрития неук
отворен мозък се ветрее
към четирите стени
които весело стърчат
до тях пък времето немее
ех хубаво е да си рак
на нечия гърда или простата
за да се свърши пак
но как
на светлата подтиснатост
в средата
косите са полегнали безветрено
разтлани като плаж безкраен
гърдите – две вилнеещи небета
заглъхващи
до сетен стон
пороят на бедрата
корените на тревите между тях
и устните
разтворени от нетърпелив език
претърсващ любовта
до пресушаване

г-н N

2009-08-24T11:27:00.001+03:00

>
катереше се по изпочупените
гърди на нъображението
олекнал
защото слънцето вече залязваше
макар че нъцете му бяха само на няколко
седмици
имаха само по три пръста
и меки нлани.

на челото му набъбваше нвезда
а привечер около нея пърхаха
ниско подстригани луни
ножата му – и тя – надифена
почти без косми
но вече усещаже вибрациите на
кашлящите рози
и музиката на орнестъра
свирещ всяка вечер на Големия ъгъл
където Времето и Нространството
се целуваха
без да им нука от
пуфтящите нуми
произнасяни от обществото
и неговите сериозни нредставители

бяха отнесли нласа му
някъде и
засега
назговаряше само с очи
едно нигане – да
две – не знам
три – оничам те

когато за пръв път и нигна три пъти
те помисли че има сенна нрема
но не
но не
защото заедно с това й поднесе и
три кашлящи рози
чиния топла нупа
дори и лъжица в нея

няколо некунди го
гледаше като изтрит
но после го забеляза
и се уснихна
как да е

в края на разсъждението
не знаейки дали е преди
или след това
тя го обикна
завинаги и даже отвъд
дори от време на време
нашляше
за да прилича на кашлящите рози
които растяха на главата му
вместо носа
а те се изчервяваха още повече
но с охота

когато нроговори
първите му думи не бяха
мама не бяха и нладен съм
не
не
вие вече се нещате – той й
каза
оничам те
повтори го
оничам те
а после изведнъж унря
с уснивка на вече оформените му
устни
а на главата му ръкопляскаха
и кашляха
кашлящите рози
защото това беше ноезия
нузика
и най-невероятния ниг
в нселената

не плачи за мен, Аржентина

2009-08-22T20:23:00.002+03:00

трудно е да си парче от
слънцето
затруднен си от огряването само на пъпа
или тази част от бедрото
близка до коляното
а по-нагоре се бутат тия
с големите късове
като че ли обувките им винаги са
завързани правилно
нямат лекета по ризите
не заекват
и изреждат имена
между които твоето го няма

да минаваш отстрани
заобикаляйки читавия произход
на изкъпаните
от тях не стърчат конци
поне една лоша дума даже
не виси от джобовете им
празни
за да бъдат акуратни

безполезно е да споменаваш мълчанието
на изпушената цигара
чийто десетминутен живот за теб е кратак
но за нея така ли е
дали знае някой колко години траят десетте минути
на цигара kent с откъснат филтър
дали димът не е най-хубавото стихотворение
отлетяло кой знае къде
при някое настъпено цвете
или в края на едно препускане
потно и възторжено
с вик накрая

върху ретината на мухата
десет хиляди пъти захар –това също е
стихотворение
но Кокто отдавна е забравен
дори любовника му Маре едва ли помнят
те са изпушени цигари
от фасовете им не можеш да смръкнеш
дори веднъж
да си припомниш е нужно въображение
както когато измисляш

дали спомените са съществували
въобще
това не е въпрос
а също спомен

да разтягаш нагона си
като акордеон запълнен с въздуха
на една селска къща
а рестото на времето да пуснеш
в процепите между клавишите
които висят като езици на уморени кучета
или се веят безшумно в чест
на нечия победа

от настъпените локви на оголените нощи
плискат диезите на островърхите гърди

да направиш място
на две от годишните времена
които си пренебрегвал с години
с намерение да си изясниш
защо си постъпвал така
а после да забравиш
както толкова други неща

когато потърсиш в джоба си
дребни монети
а намираш събираните през лятото
паднали мигли

да отсъстваш съвършено
като пропуснат такт при Завинул
но винаги да бъдеш там
като шумът зад кулисите
който зрителите не чуват
но актьорите усещат
дори и да не го чуват
защото знаят че е там
никога реален
но винаги истински

диалог пред ютията с гвоздеи на Дада:
всъщност не се различава много от тази
която имам – с тая ще се убодеш
а с моята ще се опариш

някои
преди да умрат
отекват по уличните ъгли
последното им нагло присъствие
после си купуват сладолед
и така си отиват
ближейки
сред песни
пърхания и евтина врява

да извираш натъкмено
от всяко разхвърляно легло
все едно си първия
пощенската кутия да плаче
от пустотата си
а единстветото писмо
което лежи под зъвзглавницата
е изтърканото вале спатия
което винаги излиза до дамата купа
докато аржентинецът те чака
седнал върху хоризонта
и хвърля по теб излишъците си

непоносимо
но необходимо да въвведеш ред
в миналото си
после да му тръшнеш вратата и приковеш
с гвоздеи върху нечия вселена
тревата
която някои косят
други пушат
а трети просто показват като определят
зеленото
като че ли няма други цветове
синьото например
което разделя детството от първия допир
на устните
и Али Баба завинаги остава в пещерата

да имаш точна цел
към върха на някой хълм
носещ името на Леополдо Новоа
или Венера – без значение
стига билото му да е обръснато
никога да не пресъхва
и от време на време да издава
стонове
които чуваш само ти
когато го замеряш със събираната дълго време
памет
вече брадясала
но още с пулс

да разбереш
стигайки до цифрата три на циферблата
че прозираш
откъдето и да те погледнат
че думита са само стъклени топчета
а не камеи с вкаменени в тях сърца
че душата ти е празен аквариум
от който някой отдавна е взел
златната рибка
че под капака на пианото няма клавиши
а само няколко сгъваеми целувки

и вече няма нужда да повтаряш:
не плачи за мен
Аржентина

когато да кажеш
обичам те
е най-лесното от всички неща

дилия

2009-08-22T20:19:00.001+03:00

давех се в плитката си меланхолия
докато се стаявах
като забравено заглавие
очакващо някой да си го спомни

наричах я Дилия
когато пусках очите си да лазят по нея
драскащи търпението й
или Джо
ако се тътрех след
едва изречените думи
стеснен

изтривах я всеки ден
но тя растеше по бузите ми
като неизбежна брада
напъхваше се под ноктите
зазиждаше въздухът наоколо
а понякога измърморваше разсеяно
за да ми върне сянката

каталясал от любов
вечер влизах в опаковката си
а на сутринта се събуждах на отсрещния ъгъл
чакайки и тя да пресече

понякога ме даряваше
тогава отново се разпознавах
забравяйки за всякаква бдителност