ухаеше бавно
всяко нейно движение бе обяснение
а всеки поглед – победил гладиатор
очакващ овации
мислите й бяха пияни пеперуди
с тях отлиташе и последното благоразумие
fuck off Декарт
думите растяха между нас
като тръстики
и ние дълго ги четкахме
преди да ги облечем
и легнем с тях
в постелята на прекършения следобед
в която на топло се бе свил
един спомен
превърнал се в речник на лица и дни
той изсипваше от шепата на езика си
полепналия по него дим
загръщаше с него болката във фа-диез
прииждаща от педантичното пиано
а от капандурата
пърхаше един лош стих
вътре в тях заваля
а тя му прошепна:
розата е роза е роза е роза
в шепата на езика си
съхраняваше прекършения следобед
недопит и с оръфани краища
на него се качваха
отправили се пътници
които не можеха да бъдат тук
само тя ухаеше бавно
и вървеше в обратна посока
като пияна пеперуда
с полепнал по лицето дим
а очите й бяха речници на лица и думи
които поникваха като тръстики
вместо мигли
там се задържаше болката във фа-диез
тя я връщаше на педантичното пиано
хлопвайки капака му
и обезлюдявайки улиците
го канеше отново в себе си
за да
обезкосми смисъла на съществуването си
fuck off Декарт
защото розата е роза е роза е роза
ъгълът стоеше сам
с кръстосани боси улици
докато се появи тя
с русите си треви
в този момент мисленето
не беше съществуването ми
fuck off Декарт
с пръсти намирах мястото по тях
на които да татуирам музика
изтривайки тъгата във фа-диез
натрапена им от педантично пиано
в шепите на езиците ни
се пресяваха думи
които от дълго време стояха там
обезкосмявахме ги
преди да ги облечем
в прекършения следобед
в който само
розата е роза е роза е роза
Няма коментари:
Публикуване на коментар