Показвания миналата седмица

Последователи

вторник, септември 15, 2009

бекет

все някога ще бъда до
все някой ще ми каже да
все някак ще ми го
а после ще замина за

там всичко ще започва от
и ще завършва вчера
там дога няма да е хот
какъвто е да е размера

там събота ще е четвъртък
и всяка ще изглежда като нея
там жив ще бъда
колкото и мъртъв
докато полека избледнея

ще духат топли ветрове
и супата ще е безсолна
там не съществува не
ще никнат космите ми волно

там аз ще бъде вътре
но
къде ли не е тъмно
в очакване на някакъв годо
все някога ще съмне

когато се завърна във
наоколо ще бъде много
ще се увия в пъпната си връв
и ще попитам аз
защо го

защото и да кажа на
къде ръцете си ще дена
затънали във чуждата вина
че всъщност събота е седем

защото пак ще бъде три
и утре също ще е толкова
все някога пак ще вали
как лесно думите възторгват

моцарт, когато е четвъртък



гладната муха
влетя в четвъртъка ми
настани се в неговия следобед
докато се намирах още в
първата си причина
и имах само
себе си
няколко мустакати думи
и две-три относителни истини
търсех името си сред многото
но не бързах
изброяването на имена помага
когато наоколо лети гладна муха
и скубе думите ти
лакомо
избрах Свенух
както се наричах преди десет години
но всички вече бяха забравили
изтупах го
и го сложих в джоба си
при кюфтето
обитаващо го от детството ми
вече обезплътено
но солено
солено
откопчах очите си
за да пусна там Моцарт
дано да ми хареса
като го видя отвътре
а той – все така нагъл
опита да ги оцвети сини - изгоних го
отказвайки се завинаги от
реквиемите им
чувах вече стъпките на петъка
прескачащи заспалите на стълбите
кучета
и пуснах думите да копаят тунел
към срядата
търсейки равновесие
и харесващ се на останалите
център
Евое! Евое!
извикаха те
когато го откриха
и ме задърпаха натам
с орфенлунгите си
като че ли съм пропуснал всички среди
в живота ми до тук
опитах да се направя на
изумен
но лесно ли е това
когато наоколо е разумно
а мухата търси къде да кацне
докато всичко е наред
тъкмо тогава вратата се
отвори
и на прага й се появи
една изтънчена компенсация
готова да усмири всяко
недоволство
а оскубаното пиле почукваше от
фурната
защото бе настъпил часът за летене

понеделник, септември 14, 2009

вавилонските сестри

по улиците
ничком паднали
гребяха вавилонските сестри
през пясъци воюващи
и смъкнат залез

те шепнеха
на гмурнатите мрежи
оплели болките розовобузи
в морето лъкатушнато кънтят
и само гърбав кораб
и точно същите конюшни
наместват думи непотърсени
до свъсените от мълчание камбани

наоколо ухаят конски гриви
тук-там ръми небесна пот
превръща се в снежинки разкопчани
провисват в кладенците дето спират
и хвърлен е нахалос
нежния хайвер

лице безбрежно
мургав небосклон
ръце със пръсти еднолистни
и мисли
до реката подкована
скъсени думи кожите ни избродират
със коренища на простор препуснал

разпуснатата гърбица на вечерта
прикрива неприличните желания
а после взима ни обратно
но вече изговорено е – искам те
и всички острови нанизват се
до нас
обичайки да бъдат приласкавани

докато “любов” провиква лунна папрат
а ехото дори забравило
да се наостри

неделя, септември 06, 2009

JULIO CORTAZAR романс за празните срещи








Не питай кой даде на тази песен
душа предопределена за страдание
и бедно сърце, което толкова те обича.*


I
Бронз от осем и половина
ни вика всяка сутрин
(между твоята къща и моята къща)
от два улука и един кратък поздрав на другари.

Толкова си красива, облечена
в шумяща бяла пяна
под онова слънце в осем,
което те обгръща и те хвали!

Неговите жълти стрели
бродират в косата ти зефира,
напомнящ ефирните
образи на светиците.

(Мисля, че ако се моля на теб,
може би, ще си спася душата...)

II
Утринните камбани
свирят музика в пътеката,
по която към своето училище отиваш,
по която отивам към моето училище.

Глупаво, глупаво
ме преследва старата идея
всеки път когато се пресичаме
в нашите противоположни пътища:
мисля за онова вчера, което завързваше
със смях две пътеки,
когато още не се срещахме
ти и аз по пътя за училище.

С една и съща камбана,
с една и съща екзистенция,
и по една и съща улица
със слънце от осем и половина...
За нас, тогава,
имаше само едно училище.

III
Госпожицата учителка
минава облечена в бяло;
в тъмната ѝ коса спи
нощта все още, парфюмирана,
и в дълбокото на нейните зеници
лежат заспали небесните тела.

Добро утро, госпожице
на забързания ход;
когато гласът Ви ми се усмихва
забравям всички птици,
когато очите Ви ми пеят
става по-светъл денят,
и се изкачвам по стълбището
все едно летейки,
и понякога давам уроци.

________
* Изпратено от Хулио Кортасар на
Нели Мабел Мартин през 1943 в Чивик


превод: Алекс Сандев

събота, септември 05, 2009

JULIO CORTAZAR други пет поеми за Крис




I
Всичко, което предхожда е като първите моменти
на среща след много време:
усмивки, въпроси, забавени приспособявания.
Странно е, изглеждаш ми не толкова тъмна като преди.
Оправи ли се най-накрая твоята стара леля? Не, не ми харесва
бирата. Наистина, забравил съм.

И отдолу, товарен асансьор в сянка, изкачва се бавно; друг
е там. В косата ти започват да треперят пчелите, ръката ти
докосва моята и слага в нея сладък памук от дим. Миришеш
отново на юг.

II
На моменти имаш
лице на изгнаник,
онзи, дето търси глас в поемите ти.

Моето изгнание е по-леко,
не му липсва защита,
но когато те водя за ръка
по уличка в Париж,
така ми се иска разходката да приключи
на някой ъгъл на Монтевидео,
или на моята улица Кориентес
без никой да дойде
да иска документи.

III
Понякога мисля, че бихме могли
да помирим противоположностите,
да намерим неподвижния център на колелото,
да излезем от бинарното,
да бъдем шеметното огледало, което концентрира
в последна пресечна точка
този престорен танц, който посвещавам
на присъстващото ти отсъствие.

Спомням си Сент-Екзюпери: „Любовта
не е двама души да се гледат един друг,
а да гледат в една и съща посока“.

Но той не е подозирал, че толкова пъти
двамата гледахме очаровани една и съща жена,
и че прекрасната, щастлива дефиниция
пада на земята като сива марионетка.

IV
Мисля, че не те обичам,
че само искам невъзможността,
толкова очевидна, да те обичам
като лявата ръка,
влюбена в онази ръкавица,
която живее на дясната.

V
Плъхче, пух, кроасан,
калейдоскоп, кораб в бутилка,
мъх, камбана, диаспора,
възкресение, папрат,
това и сладкото от тиква,
бандонеонът от Троило и две или три
зони от кожа, където
рибарчето свива гнездо,

това са думите, които съдържат
твоята неумолима и недостижима дефиниция,
това са нещата, които съдържат субстанциите,
от които си направена, за да може някоя
да пие, и притежава, и гори, убедена,
че те познава цялата,
че си само Крис.

превод: Алекс Сандев

петък, септември 04, 2009

JULIO CORTAZAR пет последни поеми за Крис



1.
Сега пиша птици.
Не ги виждам да идват, не ги избирам,
изведнъж са там, това са,
ято думи,
кацащи
една
по
една
по жиците на страницата,
писукащи, кълвящи, дъжд от крила
и аз – без хляб да им дам, само
ги оставям да дойдат. Може би
това е дърво,

а може би
любовта.


2.
Снощи те сънувах
жрица на Секмет, богинята с лъвска глава.
Тя – гола в порфир,
ти – лъскава гола кожа.
Какъв дар
подаваше на дивашката богинята,
която гледаше през твоя поглед
един вечен и неумолим хоризонт?
Чашата в ръцете ти съдържаше
тайното възлияние, сълзи
или менструалната ти кръв, или слюнката ти.
Във всеки случай не беше сперма
и сънят ми знаеше,
че дарът ще бъде отхвърлен
с бавно презрително ръмжене,
така, както винаги си го очаквала.

После, може би, вече не знам,
ноктите – в гърдите ти, задоволявайки те.


3.
Никога няма да разбера защо езикът ти влезе в устата ми
когато се разделяхме в твоя хотел
след приятелска обиколка на града
и прецизно напасване на дистанции.

В един момент си помислих, че ми даваш
бъдеща среща,
че отваряш ничия земя, междуцарствие,
където да достигна твоя педантичен мъх.
Обкръжена от приятелки ме целуна,
аз – изключението, чудовището,
а ти – злословещ нарушител.

Я да разберем с кого се целуваше,
с кого се разделяше.
За момент бях щастливият наместник,
който понякога намира в слюнката си
кратък вкус на орлови нокти
под южни небеса.


4.
Бих искал да съм Тирезий тази нощ
и в бавно очакване по корем
да те приема и да стена под твоите камшици
и хладните ти медузи.

Знаейки, че е часът
на повтарящата се метаморфоза,
и че като слезеш във вихъра от пяна
ще се отвориш плачейки,
сладко нанизана.

За да се върнеш после
в твоето тиранично кралство на фаланги,
в обсадата на кожата ти, мокрите ти октоподи,
докато се измъкнем заедно и достигнем прегърнати
пясъците на съня.

Но не съм Тирезий,
а съм само еднорогът,
който търси водата на твоите ръце
и намира между бърните
шепа сол.


5.
Няма да те уморявам с повече поеми.
Да кажем, че ти казах
облаци, ножици, скоби, моливи,
и все някой път
ти се засмя.

JULIO CORTAZAR пет поеми за Крис




1.
Вече много по-натам от mezzo
camin di nostra vita *
съществува територия на любовта,
лабиринт повече ментален, отколкото митичен
където е възможно да бъдеш
бавно щастлив
без нишката на Ариадна бълнуващ,
без пени, нито чаршафи, нито бедра.

Всичко се сбъдва в отражението на сумрака –
косата ти, парфюмът ти, слюнката ти.
И там, от другата страна, те притежавам,
докато ти играеш с приятелката си
игрите на нощта.

2.
Всъщност, не ме интересува
че гърдите ти спят
в синята симетрия на други гърди.
И щях да ги унижа
с гъдела на моето докосване
и щеше да се разсмееш точно
когато нужно и очаквано
беше да се разплачеш.

3.
Знам добре какво печелиш
когато се изгубваш в насладата.
Защото е точно
каквото аз бих почувствал.

4.
(Вярната грешка)
да се срещнем в края на деня
по градска алея.

5.
(Бих искал да вярваш,
че това е нищожната игра
на компенсациите,
с която утешавам тази дистанция.
Продължи тогава да танцуваш
в огледалото на друго тяло
след като си се усмихнала
едва
за мен).

превод: Алекс Сандев

сряда, септември 02, 2009

в ъгъла на прашната вселена



увит в летящия килим
забутан в ъгъла
на прашната вселена
кривя се
като бездарен мим
въртя се
като яйце сварено

залязвам бавно
но надеждно
все същия износен лабиринт
на кой му пука
как изглеждам
навивам се в луната
като винт

изтърсвам се - покривка след вечеря
политат чувствата ми
като трохи
кълва ги скришом
до неделя
във понеделник
няма да личи

луната - еднопръстна ръкавица



мъглата проснала се - сляпо намерение
разсмива немите ключалки
просветва изход
отклонение
провисва после - вехта закачалка
за ласките
от похот избледнели
за думите
оплешивели жалко
за пръстите
останали несмели
за смъртите
банално малки

по ъглите написаните маргинали
примигват ситно
с интерес
събуждат се тротоарите заспали
от струйките на препикаващ пес
разкършени походки преминават
през улици
разчекнати бедра
а крачките им криви прималяват
достигайки до глухите недра

звездите яхнали умората
пробиват на прозорците петната
изменят им историята
а щорите
подреждат ги в редици
до цветята
забучени във спукани саксии
не виждали ни вятър
ни полета
повехнали
почти със стрии
увити в прах
като галета

пришитите вечерни часове
добавят скука в чая
разбъркани от дълги гласове
и къси мигове омая
след това прихожда нощ
разбира се
и тлееща луна изтърсена
в постелята се валя
свива се
и там остава непотърсена

вторник, септември 01, 2009

без цвят и мирис




страхливо куче в гърлото ме стиска
откъртва срички безнадежден дим
каишката му водопадно плиска
превръща ме във бързотечен мим
с гримаси нужни и черти тъй меки
от стъпалата лее се възторг
на По от гарваните звуци леки
заселват се на улицата “Морг”
най-сетне морно наредено
е доминото с плочки от сапфир
надеждно фалосът ми заземен е
от вчера мъртъв
и безпир
заето чува се от телефона
на първи ред съм седнал доубит
открадвам кърпичка от Дездемона
признавам че съм чист семит
щастлив сред правите лопати
уж всеки ден надавам вик
какво ли наготово там се клати
пробутвайки ми евтин трик
луните ми са пълни
облолики
слънцата ми – от суха мукава
звездите ми – надеждно скрити
сред пускащата кръв трева
сърцето ми е прах дъждовен
лицето – само две очи
ръцете ми са брод удобен
за преминаване
на две-на три
разпръсквам се – издухано глухарче
пропадам във просторен трап
на дъното удобно е макар че
бих искал да съм баобаб
сега без цвят съм и без мирис
поръсен с чай намазан с мед
със сняг в окото вместо ирис
и бяло е и бяло е навред