все някога ще бъда до
все някой ще ми каже да
все някак ще ми го
а после ще замина за
там всичко ще започва от
и ще завършва вчера
там дога няма да е хот
какъвто е да е размера
там събота ще е четвъртък
и всяка ще изглежда като нея
там жив ще бъда
колкото и мъртъв
докато полека избледнея
ще духат топли ветрове
и супата ще е безсолна
там не съществува не
ще никнат космите ми волно
там аз ще бъде вътре
но
къде ли не е тъмно
в очакване на някакъв годо
все някога ще съмне
когато се завърна във
наоколо ще бъде много
ще се увия в пъпната си връв
и ще попитам аз
защо го
защото и да кажа на
къде ръцете си ще дена
затънали във чуждата вина
че всъщност събота е седем
защото пак ще бъде три
и утре също ще е толкова
все някога пак ще вали
как лесно думите възторгват
събота, септември 05, 2009
JULIO CORTAZAR други пет поеми за Крис
I
Всичко, което предхожда е като първите моменти
на среща след много време:
усмивки, въпроси, забавени приспособявания.
Странно е, изглеждаш ми не толкова тъмна като преди.
Оправи ли се най-накрая твоята стара леля? Не, не ми харесва
бирата. Наистина, забравил съм.
И отдолу, товарен асансьор в сянка, изкачва се бавно; друг
е там. В косата ти започват да треперят пчелите, ръката ти
докосва моята и слага в нея сладък памук от дим. Миришеш
отново на юг.
II
На моменти имаш
лице на изгнаник,
онзи, дето търси глас в поемите ти.
Моето изгнание е по-леко,
не му липсва защита,
но когато те водя за ръка
по уличка в Париж,
така ми се иска разходката да приключи
на някой ъгъл на Монтевидео,
или на моята улица Кориентес
без никой да дойде
да иска документи.
III
Понякога мисля, че бихме могли
да помирим противоположностите,
да намерим неподвижния център на колелото,
да излезем от бинарното,
да бъдем шеметното огледало, което концентрира
в последна пресечна точка
този престорен танц, който посвещавам
на присъстващото ти отсъствие.
Спомням си Сент-Екзюпери: „Любовта
не е двама души да се гледат един друг,
а да гледат в една и съща посока“.
Но той не е подозирал, че толкова пъти
двамата гледахме очаровани една и съща жена,
и че прекрасната, щастлива дефиниция
пада на земята като сива марионетка.
IV
Мисля, че не те обичам,
че само искам невъзможността,
толкова очевидна, да те обичам
като лявата ръка,
влюбена в онази ръкавица,
която живее на дясната.
V
Плъхче, пух, кроасан,
калейдоскоп, кораб в бутилка,
мъх, камбана, диаспора,
възкресение, папрат,
това и сладкото от тиква,
бандонеонът от Троило и две или три
зони от кожа, където
рибарчето свива гнездо,
това са думите, които съдържат
твоята неумолима и недостижима дефиниция,
това са нещата, които съдържат субстанциите,
от които си направена, за да може някоя
да пие, и притежава, и гори, убедена,
че те познава цялата,
че си само Крис.
превод: Алекс Сандев
петък, септември 04, 2009
JULIO CORTAZAR пет последни поеми за Крис
1.
Сега пиша птици.
Не ги виждам да идват, не ги избирам,
изведнъж са там, това са,
ято думи,
кацащи
една
по
една
по жиците на страницата,
писукащи, кълвящи, дъжд от крила
и аз – без хляб да им дам, само
ги оставям да дойдат. Може би
това е дърво,
а може би
любовта.
2.
Снощи те сънувах
жрица на Секмет, богинята с лъвска глава.
Тя – гола в порфир,
ти – лъскава гола кожа.
Какъв дар
подаваше на дивашката богинята,
която гледаше през твоя поглед
един вечен и неумолим хоризонт?
Чашата в ръцете ти съдържаше
тайното възлияние, сълзи
или менструалната ти кръв, или слюнката ти.
Във всеки случай не беше сперма
и сънят ми знаеше,
че дарът ще бъде отхвърлен
с бавно презрително ръмжене,
така, както винаги си го очаквала.
После, може би, вече не знам,
ноктите – в гърдите ти, задоволявайки те.
3.
Никога няма да разбера защо езикът ти влезе в устата ми
когато се разделяхме в твоя хотел
след приятелска обиколка на града
и прецизно напасване на дистанции.
В един момент си помислих, че ми даваш
бъдеща среща,
че отваряш ничия земя, междуцарствие,
където да достигна твоя педантичен мъх.
Обкръжена от приятелки ме целуна,
аз – изключението, чудовището,
а ти – злословещ нарушител.
Я да разберем с кого се целуваше,
с кого се разделяше.
За момент бях щастливият наместник,
който понякога намира в слюнката си
кратък вкус на орлови нокти
под южни небеса.
4.
Бих искал да съм Тирезий тази нощ
и в бавно очакване по корем
да те приема и да стена под твоите камшици
и хладните ти медузи.
Знаейки, че е часът
на повтарящата се метаморфоза,
и че като слезеш във вихъра от пяна
ще се отвориш плачейки,
сладко нанизана.
За да се върнеш после
в твоето тиранично кралство на фаланги,
в обсадата на кожата ти, мокрите ти октоподи,
докато се измъкнем заедно и достигнем прегърнати
пясъците на съня.
Но не съм Тирезий,
а съм само еднорогът,
който търси водата на твоите ръце
и намира между бърните
шепа сол.
5.
Няма да те уморявам с повече поеми.
Да кажем, че ти казах
облаци, ножици, скоби, моливи,
и все някой път
ти се засмя.
JULIO CORTAZAR пет поеми за Крис
1.
Вече много по-натам от mezzo
camin di nostra vita *
съществува територия на любовта,
лабиринт повече ментален, отколкото митичен
където е възможно да бъдеш
бавно щастлив
без нишката на Ариадна бълнуващ,
без пени, нито чаршафи, нито бедра.
Всичко се сбъдва в отражението на сумрака –
косата ти, парфюмът ти, слюнката ти.
И там, от другата страна, те притежавам,
докато ти играеш с приятелката си
игрите на нощта.
2.
Всъщност, не ме интересува
че гърдите ти спят
в синята симетрия на други гърди.
И щях да ги унижа
с гъдела на моето докосване
и щеше да се разсмееш точно
когато нужно и очаквано
беше да се разплачеш.
3.
Знам добре какво печелиш
когато се изгубваш в насладата.
Защото е точно
каквото аз бих почувствал.
4.
(Вярната грешка)
да се срещнем в края на деня
по градска алея.
5.
(Бих искал да вярваш,
че това е нищожната игра
на компенсациите,
с която утешавам тази дистанция.
Продължи тогава да танцуваш
в огледалото на друго тяло
след като си се усмихнала
едва
за мен).
превод: Алекс Сандев
сряда, септември 02, 2009
в ъгъла на прашната вселена
увит в летящия килим
забутан в ъгъла
на прашната вселена
кривя се
като бездарен мим
въртя се
като яйце сварено
залязвам бавно
но надеждно
все същия износен лабиринт
на кой му пука
как изглеждам
навивам се в луната
като винт
изтърсвам се - покривка след вечеря
политат чувствата ми
като трохи
кълва ги скришом
до неделя
във понеделник
няма да личи
луната - еднопръстна ръкавица
мъглата проснала се - сляпо намерение
разсмива немите ключалки
просветва изход
отклонение
провисва после - вехта закачалка
за ласките
от похот избледнели
за думите
оплешивели жалко
за пръстите
останали несмели
за смъртите
банално малки
по ъглите написаните маргинали
примигват ситно
с интерес
събуждат се тротоарите заспали
от струйките на препикаващ пес
разкършени походки преминават
през улици
разчекнати бедра
а крачките им криви прималяват
достигайки до глухите недра
звездите яхнали умората
пробиват на прозорците петната
изменят им историята
а щорите
подреждат ги в редици
до цветята
забучени във спукани саксии
не виждали ни вятър
ни полета
повехнали
почти със стрии
увити в прах
като галета
пришитите вечерни часове
добавят скука в чая
разбъркани от дълги гласове
и къси мигове омая
след това прихожда нощ
разбира се
и тлееща луна изтърсена
в постелята се валя
свива се
и там остава непотърсена
вторник, септември 01, 2009
без цвят и мирис
страхливо куче в гърлото ме стиска
откъртва срички безнадежден дим
каишката му водопадно плиска
превръща ме във бързотечен мим
с гримаси нужни и черти тъй меки
от стъпалата лее се възторг
на По от гарваните звуци леки
заселват се на улицата “Морг”
най-сетне морно наредено
е доминото с плочки от сапфир
надеждно фалосът ми заземен е
от вчера мъртъв
и безпир
заето чува се от телефона
на първи ред съм седнал доубит
открадвам кърпичка от Дездемона
признавам че съм чист семит
щастлив сред правите лопати
уж всеки ден надавам вик
какво ли наготово там се клати
пробутвайки ми евтин трик
луните ми са пълни
заето чува се от телефона
на първи ред съм седнал доубит
открадвам кърпичка от Дездемона
признавам че съм чист семит
щастлив сред правите лопати
уж всеки ден надавам вик
какво ли наготово там се клати
пробутвайки ми евтин трик
луните ми са пълни
облолики
слънцата ми – от суха мукава
звездите ми – надеждно скрити
сред пускащата кръв трева
сърцето ми е прах дъждовен
лицето – само две очи
ръцете ми са брод удобен
за преминаване
на две-на трислънцата ми – от суха мукава
звездите ми – надеждно скрити
сред пускащата кръв трева
сърцето ми е прах дъждовен
лицето – само две очи
ръцете ми са брод удобен
за преминаване
разпръсквам се – издухано глухарче
пропадам във просторен трап
на дъното удобно е макар че
бих искал да съм баобаб
сега без цвят съм и без мирис
поръсен с чай намазан с мед
със сняг в окото вместо ирис
и бяло е и бяло е навред
Абонамент за:
Публикации (Atom)