по улиците
ничком паднали
гребяха вавилонските сестри
през пясъци воюващи
и смъкнат залез
те шепнеха
на гмурнатите мрежи
оплели болките розовобузи
в морето лъкатушнато кънтят
и само гърбав кораб
и точно същите конюшни
наместват думи непотърсени
до свъсените от мълчание камбани
наоколо ухаят конски гриви
тук-там ръми небесна пот
превръща се в снежинки разкопчани
провисват в кладенците дето спират
и хвърлен е нахалос
нежния хайвер
лице безбрежно
мургав небосклон
ръце със пръсти еднолистни
и мисли
до реката подкована
скъсени думи кожите ни избродират
със коренища на простор препуснал
разпуснатата гърбица на вечерта
прикрива неприличните желания
а после взима ни обратно
но вече изговорено е – искам те
и всички острови нанизват се
до нас
обичайки да бъдат приласкавани
докато “любов” провиква лунна папрат
а ехото дори забравило
да се наостри