Не питай кой даде на тази песен
душа предопределена за страдание
и бедно сърце, което толкова те обича.*
I
Бронз от осем и половина
ни вика всяка сутрин
(между твоята къща и моята къща)
от два улука и един кратък поздрав на другари.
Толкова си красива, облечена
в шумяща бяла пяна
под онова слънце в осем,
което те обгръща и те хвали!
Неговите жълти стрели
бродират в косата ти зефира,
напомнящ ефирните
образи на светиците.
(Мисля, че ако се моля на теб,
може би, ще си спася душата...)
II
Утринните камбани
свирят музика в пътеката,
по която към своето училище отиваш,
по която отивам към моето училище.
Глупаво, глупаво
ме преследва старата идея
всеки път когато се пресичаме
в нашите противоположни пътища:
мисля за онова вчера, което завързваше
със смях две пътеки,
когато още не се срещахме
ти и аз по пътя за училище.
С една и съща камбана,
с една и съща екзистенция,
и по една и съща улица
със слънце от осем и половина...
За нас, тогава,
имаше само едно училище.
III
Госпожицата учителка
минава облечена в бяло;
в тъмната ѝ коса спи
нощта все още, парфюмирана,
и в дълбокото на нейните зеници
лежат заспали небесните тела.
Добро утро, госпожице
на забързания ход;
когато гласът Ви ми се усмихва
забравям всички птици,
когато очите Ви ми пеят
става по-светъл денят,
и се изкачвам по стълбището
все едно летейки,
и понякога давам уроци.
________
* Изпратено от Хулио Кортасар на
Нели Мабел Мартин през 1943 в Чивик
